Политическите процеси на Хагския трибунал. Случаят "Караджич" ( или защо Западните Балкани не вярват на "европейски" обещания?)

Като за начало ще започнем с малко любопитни факти от работата на Хагския трибунал:

Ø  Насер Орич, под чието командване в Сребреница зверски са изклани 3700 сърби е осъден през 2008 г. на 2 години затвор – УСЛОВНО!
По-късно същата година на втора инстанция е ОПРАВДАН!

Ø  Хърватският генерал Анте Готовина, е осъден през 2011 г. на първа инстанция на 24 години затвор за престъпления срещу сръбското население от района на Книн по време на операция "Буря" през лятото на 1995 г. През 2016 година апелативната камара на Трибунала го ОПРАВДАВА!

Ø  Според вътрешната работна класификация, делата срещу Слободан Милошевич, Радован Караджич и Ратко Младич се числят към така наречената категория  "А"  - с максимална степен на трудност, поради което и хонорарите на работещите по тях са най-високите. Ако трябва да сме рационални в оценката си, то безспорно процесите срещу най-високопоставените в политическата и военна йерархия лидери, се оказват и най-доходоносните за прокурорския, съдийски и адвокатски състав. Това са и съдебните дела с най-голяма продължителност. Всеки следващ ден носи финансови дивиденти за ангажираните по казуса. Така например експертите описват процеса срещу Младич не само като един от най-трудните, но и най-скъпите в историята на Трибунала - малко над шест милиона евро!

Ø  2000 персони от ужким “избитите от сърби” мюсюлмани в Сребреница гласуват на изборите в Босна през 2000 г. Интересно прераждане, нали?

Сн. Митинг в Сърбия в подкрепа на Радован Караджич, Ратко Младич, Воислав Шешел

             



        На 24 март 2016 г. магистратите на Международния трибунал за бивша Югославия  признават лидера на боснеските сърби Радован Караджич за виновен в престъпления срещу човечеството, извършени по време на войната в Босна и Херцеговина (1992–1995г). Осъждат го на 40 години затвор.
Според адвоката на Караджич – Питър Робинсън неговият клиент е жертва на политически процес. "Съдиите използваха делото, за да демонизират и господин Караджич, и босненските сърби", заявява юристът.

            Престъпници или герои са съдените от Международния трибунал в Хага? Този въпрос винаги ще има поне три отговора в зависимост от етническата принадлежност на респондента. Безспорни обаче се оказват няколко факта. Първо, предаването на военнопрестъпници се превръща в разменна монета за започване на преговори за присъединяване на някои от бившите югославски републики към Европейския съюз. С предаването на генерал Анте Готовина през 2005 г. това е Хърватия, а през 2011 г. Сърбия изиграва своя коз ( оказва се не толкова успешно, бел. А.М.) с екстрадирането на генерал Ратко Младич.  Второ, търгуването със свидетелски показания се превръща в доходоносен бизнес, благодарение на който редица бивши членове на паравоенните отряди успяват да получат местожителство зад граница в замяна на лъжесвидетелски показания, а прокурорите се "сдобиват" с необходимите доказателства по повдигнатите обвинения. Най-компрометираща се оказва тази практика за прокурорския състав по делото на Воислав Шешел. Той успява да дискредитира лъжесвидетелите и в крайна сметка е оправдан от трибунала по всички обвинения. Трето, практиката на "сделка с прокурорите" се превръща в заразителна за голяма част от подсъдимите, носейки им минимални присъди за участие в доказано тежки престъпления. Механизмът е следния: признание за "виновност" по едно от повдигнатите обвинения ( а те в повечето случаи са поне по 8-9 пункта), след което автоматично отпадат обвиненията по другите. Именно тази процедура е приложена в съдебния процес срещу Биляна Плавшич, босненския командир Насер Орич  и много други.

          Доскоро учредяването, организацията на работата, структурата, финансирането и присъдите на Международния наказателен трибунал за бивша Югославия се приемаха еднозначно като заслужено правосъдие над хора извършили военни престъпления в най-значителния конфликт в Европа след Втората световна война. На мнозина се струваше, че тази структура под егидата на ООН работи като добре смазан механизъм на международното наказателно право. Оценката се дължеше главно на информативни медийни публикации и от автори силно пристрастни към една от страните в конфликта. Сериозни аналитични изследвания излизаха значително рядко, за период от 25 г. в които съществува ттрибуналът. Това е повече от 3 пъти за целия период на продължителност на конфликта, което подсказва най-малкото лоша и неефективна организация на работа и скрит подтик - огромната администрация на трибунала да прибира тлъстите си възнаграждения. За сравнение ще посочим, че Нюрнбергските процеси и процесът в Токио, бяха организирани и проведени за около 2 до 3 години при много по мащабен военен конфликт с около 50 милиона жертви. Само това сравнение е достатъчно за да се породи съмнение върху цялостната картина на функциониране на Международния наказателен съд за бивша Югославия.

            Хагският трибунал е от типа политически трибунали създадени след ВСВ, но в много по мек вариант. Учреден е през 1993 г. като структура на ООН с Резолюция 827 на Съвета за сигурност. Пълното наименование на тази институция е „Международен трибунал за съдебно преследване на лица, отговорни за сериозни нарушения на международното хуманитарно право, извършени на територията на бивша Югославия от 1991 година”.

Той е замислен и реализиран като инструмент на ситуационната политика. Зад заявката да се превърне в ефикасен модел за прилагане на международно хуманитарно право стои т.нар. правосъдие ad hoc, в смисъл на временно, създадено по конкретен повод, при извънредни обстоятелства или за конкретно лице. Съдът ad hoc доколкото остава извън общоприетите норми на правосъдието не е същински съд, а според някои изследователи на материята - инструмент за политическа саморазправа.

            Трибуналът в Хага се оказва всичко друго, но не и образец за налагане на либерални правни норми. Неговата поява е класически пример за дипломатическо безсилие и ловко използване на един "юридически идеал" за прокарване на определен политически и правен дневен ред. Интересно е обстоятелството, че трибуналът е създаден по настояване на правосъдния министър, а в последствие и външен министър на Обединена Германия, Клаус Кинкел - представител на държава, която не е член на Съвета за сигурност. Другото интересно обстоятелство е, че руският дипломатически представител в ООН гласува „за”, което в последствие диаметрално се променя, заедно с руската позиция относно легитимността и работата на трибунала. Очевидно през 1993 г. не се предполага какво ще последва.       
        Още с формирането си, целите на трибунала и неговите отговорности са пределно нереалистични за граждански конфликти с трудно установими участници. Четвъртата Женевска конвенция от 1949 г. ( интегрираща и предишните три) визира третирането на военни пленници и военни престъпления само в контекста на междудържавни конфликти, но не и на граждански войни.
            Възниква и спор между юристите по международно наказателно право относно легитимността на Хагския трибунал: според едни появата му може да е следствие само от решение на Асамблеята на ООН, според други – от Съвета за сигурност. Показателно е, че държави като Индия, Чили и още дузина други не го признават.
         Съществуват и редица спорни моменти около конкретиката на прилаганите административни процедури и финансирането. Трибуналът трябва да приключи своята дейност през 2012 г. , а той продължава до края на 2017 г. с бюджет, които не е гласуван. Впрочем финансите за издръжка на трибунала надминават с пъти тези гласувани от ООН. Проблем се оказват и свидетелите. Прокуратурата многократно прибягва до използването на доказани военно престъпници, призовани като свидетели срещу неудобни политици, които на практика нямат реална вина за военните престъпления. Дори се създава нещо като борса, на която се търгуват акции за наклеветяване в зависимост от заплащането.
          Във фокуса на предложената статия попада един от класическите случаи на политическите процеси разиграли се на сцената на Хагския трибунал - този срещу лидера на босненските сърби Радован Караджич.

           

Наказателното производство срещу Радован Караджич 

               Процесът срещу президента на Република Сръбска Радован Караджич продължава 500 дни, в рамките на които показания дават общо 586 свидетели - жертви от войната, политици, членове на мироопазващите сили на ООН и експерти. Приведени са повече от 11 000 веществени доказателства (документи).

            Въпреки  че обвиненията срещу Караджич са повдигнати през 1995 г., а той е арестуван едва през 2008 година, самото дело започва официално през 2010 и приключва през 2014 г. Присъдата е произнесена на 24 март 2016 г.

Съдийският състав по делото включва: О-Гон Куон (Южна Корея) - председател;  Хауърд Морисон (Великобритания) и съдия Мелвиле Байърд (Тринидат).

О-Гон Куон е един от тримата съдии и по "Делото Милошевич". Съдия Мелвиле Байърд е на 70 години, заради което още в самото начало Караджич оспорва компетенциите му и чисто физически възможности, свързани с критериите за заемане на висш съдийски пост, съгласно изискванията на чл. 13 от Устава на Tрибунала. Молбата на Караджич за отстраняване на съдия Байърд е отхвърлена и той остава на поста си.

Обвинението на прокурорите     

            Радован Караджич е подведен под съдебна отговорност  на 24 юли 1995 г. Обвинен е по 11 пункта: два за геноцид в Сребреница, пет за престъпления срещу човечеството и по четири пункта за нарушаване на военновременните закони.  В обвинителния акт е записано, че Караджич носи наказателна отговорност, включително за участие в съвместни  престъпни деяния заедно с Момчило Краишник, Биляна Плавшич и Ратко Младич. Наказателно отговорен е за геноцида в Сребреница, за тригодишната отбрана на Сараево, за убийства, преследване и вземане на заложници.

            Съгласно прокурорската теза Караджич е замислил прочистването на мъжкото мюсюлманско население в Сребреница. Под неговата юрисдикция паралелни военни и държавни структури извършват действия, целящи да премахнат хърватското и мюсюлманското население от територията на Република Сръбска и да създадат етнически хомогенна държава.

            По отношение на казуса "Сребреница" съгласно обвинителния акт е приложена систематичност и висока степен на организация свързани с етническото прочистване на анклава. Караджич е отговорен не само за паравоенните структури, но и за техните военни съдилища, които функционират изцяло на дискриминационна основа.

            Кардажич носи освен съвместна и индивидуална наказателна отговорност за депортацията, насилственото преместване и незаконните задържания на босненски мюсюлмани. Според съдия О-Гон Куон без подкрепата на Караджич тригодишната обсада на Сараево  (1425 дни) - дефинирана като престъпление срещу човечеството, не би могла да се случи, поради което носи лична отговорност за снайперистките обстрели на произволен принцип и "продължителното" тероризиране на цивилни граждани, за бомбардировките на болници, пазари и други публични места в Сараево.

Адвокатът Радован Караджич

            Подобно на сръбския президент Милошевич подсъдимият Караджич избира да се защитава сам, въпреки че няма юридическа правоспособност. От правна гледна точка, съгласно чл. 21  от Устава на Трибунала "подсъдимият има право да се защитава сам или посредством избран от него защитник". Ясно е, че изборът на Караджич да се представлява сам, автоматично предполага отпадане на опцията за адвокат. Но какво ще се случи, ако служебно му се назначи такъв?  То тогава би отпаднала първата част от чл. 21 - а именно правото да се защитава сам. Да, но тогава пък остава валидната втората част от чл. 21 след съюза "или", а именно - възможността сам да си избере защитник. Получава се нещо като параграф 22, който съдиите в крайна сметка процедурно разрешават, прилагайки свое до голяма степен "спорно" тълкуване на чл. 21, като назначават адвокат Ричард Харви за служебен защитник на Караджич. Бившият президент на Република Сръбска отказва каквато и да е комуникация с него.

            Преди да се стигне до служебното назначаване на Харви, Караджич е лишен от възможността сам да си избере адвокат от предварително предоставен списък с имена. След молба от страна на обвиняемия, списък в крайна сметка му е предоставен, но включва само пет опции, измежду които той отказва да избере. Възраженията му спрямо Ричард Харви се базират на два съществени  аргумента. Първо, той е британец, а страната му участва в бомбардировките над Република Сръбска. Второ, Харви вече е  адвокат на  бившия член на АОК Лахил Брахимаж, обвинен заедно с Рамуш Харадинай и Идриз Балая за участие в съвместно престъпно деяние срещу сръбски цивилни граждани в Косово. Поради което, Караджич не се съгласява да бъде представляван от адвокат, работещ по защитата на две дела и то от различни гледни точки. За статистиката ще отбележим, че Харадинай и Балая впоследствие са оправдани на първа инстанция, а Брахимаж, осъден само на 6 години затвор.

            По време на процеса Караджич работи и с няколко правни съветници, от които по-активни са Марко Сладоевич и Питър Робинсън. След молба до съда за ползване на допълнителен ресурс поради "сложността на делото" Краджич се "въоръжава" с още осем юридически съветници. Питър Робинсън става особено близък до Караджич и се впечатлява от работоспособността, ангажираността и харизматичността на обвиняемия. До края на процеса се обръща към него с уважителното "д-р Караджич", визирайки медицинската му грамотност и практика като психиатър. Адвокат Робинсън е изключително добре платен от Трибунала, както самият той признава публично, получава по 1000 щатски долара на ден. [1]

Прокурорите

        
         Американецът Алан Тийгър е главният обвинител в процесите срещу Караджич,  Момчило Краишник, Биляна Плавшич и в заключителния етап от делото на Ратко Младич. Отлично квалифициран, калифорнийският прокурор Тийгър се ползва с репутацията на твърд, дори агресивен в стратегията си юрист, за което си спечелва прозвището "майстора на кръстосаните разпити". На него Трибуналът дължи въвеждането на т.нар. процедура "subpoena duces tecum", широко използвана за събиране на предимно документални доказателства от бившите югорепублики под заплаха от последващо наказание при отказ за сътрудничество от тяхна страна. Дотогава, Трибуналът разчита предимно на "добрата воля" на правителствата, което създава редица спънки в тайминга на наказателните процесите.    Тийгър е призован още през 1994 г. да се включи в изграждането на архитектурата и полагането на основите на МНТБЮ. През 1996 година се връща отново на службата си в американското министерство на правосъдието, но от 2001 година трайно се установява на позиция в Хагския трибунал.

         Вторият член на прокурорския състав по делото на Караджич е г- жа Хилдегард Ретцлаф, бивш немски съдия и част от прокурорския екип по "Делото Милошевич" в последния му етап, малко преди смъртта на обвиняемия. Прокурор Ретцлаф ще бъде запомнена с продължилия близо 4 часа кръстосан разпит, който провежда на един от свидетелите на защитата по делото на Милошевич, резултатът от който е меко казано конфузен. Освен че доказва всеизвестния и неоспорим факт, че обвиняемият е бил президент на Сърбия, друга връзка с престъпленията, за които е подведен под съдебна отговорност, тя не открива. Малко известен е и фактът, че прокурор Ретцлаф е прехвърлена към делото на Караджич, след като е отстранена от процеса срещу Воислав Шешел поради съмнения, че е участвала в опит за оказване на натиск върху свидетел по това дело. Скандалът гръмва, а съдиите са принудени да назначат т.нар. "приятели на прокурора" с цел разследване на казуса.

Процедурата
 

       От повдигане на първото обвинение на Караджич за геноцид през 1995 до фактическото му залавяне през юли 2008 г.  минават 13 години, в които той се укрива успешно в Белград под псевдонима Драган Дабич и се занимава с алтернативна медицина. При задържането му е напълно неузнаваем, дегизиран  - с дълга брада, напълно побеляла коса и очила с дебели рамки.

          Заловен е в един автобус на 21 юли 2008 г. от сръбски специални полицейски части. Година преди това, Караджич успява да се изплъзне ловко на полицията във Виена, където пребивава за кратко отново под чужда идентичност, представяйки се за хърватски дистрибутор на билкови лекарства. При краткото му задържане от австрийската полиция Караджич показва хърватски паспорт, а пръстови отпечатъци, учудващо не са му снети.

     Според някои анализатори и специалисти по темата успешното и продължително "укриване" на лидера на босненските сърби се дължи на сделка с Ричард Холбрук от 1996 година, според която Караджич дава своето съгласие да се откаже от президентския пост на Република Сръбска и всички други ръководни длъжности в замяна на имунитет и гаранции, че няма да бъде съден и предаден на Трибунала. Въпреки че американският дипломат категорично отхвърля подобна теза, в книгата си " Да спреш една война", публикувана през 1998 година, той лично свидетелства, че преди да отпътува за преговори с Караджич е посъветван от тогавашния първи заместник държавен секретар на САЩ Строуб Талбот да използва едно старо и изпитано средство от дипломатическия арсенал - двусмислеността. [2] Пикантността на подобна хипотеза е толкова голяма, че провокира допълнително проучване. Пред  списание  New York Times от 2009 г., американски дипломати, пожелали анонимност, твърдят, че лидерът на босненските сърби Радован Караджич наистина е получил подобно обещание от Холбрук.  В изследване по история на Югославия, публикувано от университета Пардю в Индиана, също фигурират доказателства в тази посока. Чарлз Ингро, един от редакторите на изследването, твърди, че трима високопоставени дипломати в Държавния департамент на САЩ, един, от които вече пенсиониран, са потвърдили пред него за сделката. Според служителите през юли 1996 г. Холбрук  уверява Караджич, че няма да бъде изправен пред Трибунала в Хага, ако доброволно се откаже от политиката.
            Двама от тези дипломати, които остават по желание анонимни, се съгласяват да говорят и пред New York Times. Единият от тях прекарва на Балканите почти десет години като служител на Държавния департамент и научава за сделката от приближени на Холбрук. Другият, който участва в мироопазващи мисии в бивша Югославия през 90-те години на XX в., на два пъти чува лично от Холбрук за уговорката с Караджич.
Според него въпреки направеното устно споразумение с лидера на босненските сърби, Караджич се оттегля от политиката само формално, като продължава да ръководи своята Сръбска демократическа партия задкулисно. Този факт силно вбесява Холбрук, който в разговор пред въпросния дипломат в Сараево през 2000 г., коментира следното: „Този кучи син Караджич. Направих сделка с него, ако се откаже от политиката - да не го гоним. Той наруши уговорката и сега ще го хванем“.  [3]

  Необезпокояваното свободно съществуване на Караджич в продължение на 13 години под носа на сръбските власти определено навежда на размисли за задкулисна сделка. Цинизмът на подсъдимия достига до степен на открита подигравка със сръбските власти, която "лъсва" през юли 2008 година, след като списание "Свободна Далмация" публикува обширен материал, в който разкрива части от "тайния живот" на Караджич. По-голямата част от времето си прекарва в кварталното бистро, където пие сливовица, пее народни песни и свири на гусла под портретите на Ратко Младич и   "своя милост". [4] След ареста, позовавайки се имено на "сделката" с американския дипломат Холбрук, лидерът на босненските сърби се опитва да избегне съдебния процес. През декември 2008 г. Хагският трибунал отсъжда, че дори и да е имало сделка, тя няма да има тежест пред съда, тъй като споразумението за имунитет не важи в случай на обвинениe в геноцид, каквoто е повдигнато на Караджич. Това на езика на правото би могло да се тълкува и като мълчаливо потвърждение на хипотезата, че сделка все пак е имало.

            Заповедта за екстрадирането на Караджич е подписана от сръбския министър на правосъдието Снежана Малович. Ескортиран от маскирани представители на тайната полиция на Сърбия, той е откаран към летището до борда на малък самолет за Холандия. Пристига в центъра за задържане в Схевенинген, след което е транспортиран до затвора в предградието на Хага.

Процесът

           Първият обвинителен акт срещу Радован Караджич, който включва и Ратко Младич, е повдигнат на 24 юли 1995 г., е потвърден от съдия Клод Жорда още на следващия ден и касае "Босна и Херцеговина". Вторият обвинителен акт е с дата 14 ноември 1995 г. и е потвърден от съдията Фуад Риад на 16 ноември 1995 г. Той също включва Ратко Младич и се отнася за "Сребреница". През 2000 година двете обвинения се обединяват в един общ документ (IT-95-5/18).

            Началото на процеса е през октомври 2010 г. след кратко отлагане поради невъзможност на подсъдимия да подготви защитата си. В крайна сметка четенето на обвинителния акт започва без неговото физическо присъствие в съдебната зала. Това е планирана демонстрация и бойкот на Трибунала. Съдията Иан Бономи се възползва от правото, което му дава Уставът и пледира "невинен" по всички обвинения от името на Караджич.

         Стартът на процеса през 2010 г. съвпада с нарастващата нестабилност в мултиетническия международен протекторат Босна и Херцеговина (БиХ). Кризата е продиктувана от вътрешнополитическия конфликт около промените в конституцията на БиХ, за които международната общност от години настоява да бъдат направени, за да се подобрят ефективността и функционирането на изключително тромавата политическа и административна  система на републиката.

Конфликтът около промените в Конституцията е породен от желанието на бошняците да бъдат премахнати двете автономни области в страната, за да може Босна и Херцеговина да влезе като единна държава в ЕС. Боснеските хървати подкрепят мюсюлманската общност, но искат да получат собствен регион, в случай че се запази етническото разделение. Боснеските сърби на свой ред са твърдо против каквито и да било мерки за ограничаване на автономията в тяхната област. Решителното им поведение поражда съмнения сред останалите етнически общности, че се подготвя почвата за отделянето на босненските сърби от Босна и Херцеговина и присъединяването им към Сърбия.

          На този фон започва процесът срещу Радован Караджич. Обвинението открива своята част на 13 април 2010 и приключва на 25 май 2012 г. Прокурорите преследват две основни цели . Първо, да докажат до каква степен обвиняемият е бил информиран и наясно с действията на  въоръжените сили на босненските сърби. Второ, да докажат по възможно най-убедителния начин, че Караджич съзнателно е възнамерявал и планирал да унищожи определена етническа група, т.е. да извърши геноцид.

            Процедурно обвинението получава карт бланш да се позове на вече доказани на втора инстанция факти ( около 900- б.а. А.М.)  в приключилия процес срещу бившия председател на босненския Сръбски парламент - Момчило Краишник, осъден на 20 години затвор. Така прокурор Тийгър значително съкращава списъка със свидетели, опитвайки се да печели време.

            В първата група свидетели попадат тези, които дават показания свързани с първата част на обвинението за етнически чистки и убийства при обсадата на Сараево. Сред тях са бивш военнопленник от лагера Маняча, в околностите на Баня Лука; прогонен от дома си в Пале бошняк, потвърждаващ, че лично Караджич издава заповед за прогонване  на мюсюлманите от домовете ми, с цел да се защитят босненските сърби. Призовани са и няколко международни наблюдатели, експерти по военно дело и историци, коментиращи обсадата на Сараево, с цел доказване на пряката връзка на обвиняемия с взривовете на пазара в града. При кръстосания разпит на генерал Джон Уилсън (ръководител на група военни наблюдатели от ООН), Караджич майсторски го изобличава в некомпетентност и известно лъжесвидетелстване. Генерал Уилсън не успява да отговори на елементарни за военен експерт въпроси, свързани с локализацията на мюсюлманските, сръбските и други участници в обсадата на Сараево. Затруднява се и при идентификацията на точните военни подразделения, участвали на терен.

        Експертът по балканска история д-р Роберт Дониа също свидетел на обвинението демонстрира пък абсолютно невежество по отношение историята на Югославската федерация. Така например от стенограмата по време на показанията става ясно, че д-р Дониа не е чувал за съществуването на Кралството на сърби, хървати и словенци и дори коригира Караджич, че не знае собствената си история. Д-р Дониа демонстрира невежество и по отношение административното деление на Босна, което се предполага, че е в сферата на основните му компетенции, за които е призован като свидетел (Стенограма от съдебен процес от 21 май 2010 г., вж. www. icty.org). Подобно е и поведението на друг свидетел, представен като експерт по военна информация, кореспондентът от Скай нюз - Арно ван Линден, който предоставя кадри от свой филм за обсадата на Сараево между 1992-1994 г. На уточняващите въпроси какви точно са  взривовете, които се виждат на филма, къде избухват, каква е целта, която поразяват и т.н. той не успява да даде точен отговор (Стенограма от съдебен процес от 15 април 2010 г., вж. www.icty.org).

            Сред призованите от обвинението в частта за Сребреница е един свидетел със защитена самоличност, идентифициран като KDZ-064, който в опита си да достигне до защитената зона около Тузла е заловен от босненските сърби и отведен в Братунац, край Зворник, където по една щастлива случайност успява да остане жив при масовата екзекуция на босненски мюсюлмани през юли 1995 г. Учудващо показанията на този свидетел, съвпадат с тези и на друг свидетел - К.Мехмедович, дадени в общото дело срещу Видое Благоевич (командир на бригада Братунац на босненската сръбска армия) и Драган Йокич ( командващ бригадата Зворник на босненската сръбска армия). При съпоставка на личните данни става ясно, че това са различни лица, повтарящи една и съща история пред съда ( стенограма от свидетелски показания на KDZ-064 от 11 май 2010 г., вж. още Wilcoxson A. Irrefutable Evidence of Perjury in the Karadzic Trial // www.slobodanmilosevic.org). Още по-любопитен е фактът, че отново същите показания са дадени и по "Делото Милошевич" през 2003 г. от защитен свидетел под номер В-1399.  [5]  

          Недоразуменията със свидетелите на обвинението не се изчерпват дотук. Недялко Прстоевич, председател на кризисния комитет в община Илиджа в околностите на Сараево, изненадващо потвърждава думите на подсъдимия, срещу когото е призован да свидетелства, а именно, че войната в Босна е започната от мюсюлмански радикални екстремисти, придошли от областта Санджак. В следващите дни този свидетел е подложен на поредица кръстосани разпити. На моменти отговорите му са по-скоро лаконични. Така например на прокурорски въпрос относно поделянето на Босна и Херцеговина като крайна цел на Република Сръбска, г-н. Прстоевич отговаря: " в определени моменти това беше крайна цел, но в други по-скоро не. Първоначално нямаше такава цел,но с разрастване на конфликта се появиха ислямски фундаменталисти. Дори за етническите мюсюлмани беше трудно да живеят с тях, а какво остава за сърбите и хърватите". [6]  Същият свидетел променя официално показанията си на два пъти, като са налице някои сериозни разминавания между първоначално писмените, а по-късно устните. Когато за първи път се явява в съда, той открито "злепоставя" прокуратурата, отбелязвайки, че е напълно наясно какво желаят да чуят от него - потвърждение за това, че в периода 1992-1995 г. бошняците са подложени на насилствено преследване и депортация от община Илиджа, което той не може да направи, тъй като не отговаря на истината.

         Друг свидетел - Тихомир Главаш, член на кризисния комитет на община Хаджичи, също свидетелства за нападенията от страна на различни паравоенни групировки, които според него нямат субординационна връзка с армията или полицията на Република Сръбска. При кръстосания му разпит, проведен от Радован Караджич като причина за задълбочаване на конфликта Главаш посочва хаосът, който настъпва сред жителите на общините около Сараево в началото на 1992 г., породен от "липсата на всякаква подкрепа от страна на централното управление на Република Сръбска." Но всъщност такава е нямало как да бъде предоставена, след като към този момент официално Република Сръбска не е ясно администрирана. В този вакуум управлението на общините се съсредоточава изцяло на локално ниво, следвайки принципа "всеки да се спасява както може". Именно тогава според Главаш в редиците на местните жандармерийски части попадат значително количество "съмнителни" субекти, със спорна морална репутация, които лесно се превръщат в таргет на паравоенните отряди.

            За трудности с идентификацията на официалните представители, говорители от името на босненските сърби, свидетелства бившият командир на силите на ЮНПРОФОР в БиХ- британският генерал Рупърт Смит. Той коментира и обтегнатите отношения между Ратко Младич и Радован Караджич, както и разногласията между армията на босненските сърби и политическото ръководство на босненските сърби в Пале. В така създалата се ситуация е трудно да бъде проследена командната отговорност и посочени виновниците в йерархичен порядък.

            Журналистът на BBC - Джереми Бауън, многократно посещавал БиХ в периода 1992-1995 г, свидетелства за етнически прочиствания на несръбско население с различна интензивност главно в района на Биелина и Приедор. В качеството си на пряк свидетел пред Трибунала той твърди, че от даден момент нататък обсадата на Сараево се превръща в механизъм за изкуствено поддържана гражданска лоялност към босненското правителство на принципа "защита срещу лоялност" от една страна, а от друга - в инструмент за успешна манипулация на международната общност.

            Защитата стартира на 16 октомври 2012 и приключва през март 2014 г. Караджич решава да не свидетелства. Той отхвърля всички обвинения на прокуратурата и пледира "невинен". Съдийският състав потвърждава десет от единадесетте обвинения срещу него. Отпада само това за извършен геноцид през 1992 г. в БиХ.

            Работата на Караджич се оказва изключително трудна. Той става "жертва" на една вече успешно приложена в делата на Милошевич и Воислав Шешел процесуална тактика, а именно прокуратурата да променя в движение първоначално внесения обвинителен акт. Механизмът е следният: подсъдимият получава текста на обвинението и започва да подготвя защитата си. След около 2-3 месеца прокурорите внасят частична промяна, най-често премахват определени точки от обвинението, което означава, че подсъдимият е работил напразно през тези месеци. Негативът рефлектира най-вече върху ефективността на защитата, но от друга страна се хаби ценен материален и финансов ресурс, свързан с обезпечаването на тези работни месеци. Въпреки протестите на защитата съдът отказва да стопира тази порочна прокурорска практика. В процеса срещу Караджич са внесени общо 4 такива поправки в първоначалния обвинителен акт, съответно една през 2000 и  три - през 2009 г.

            Караджич разполага с 300 работни часа, за да изгради своята защита, вместо поисканите първоначално 600. Той построява тезата си хронологически, следвайки логиката на обвинителния акт. Първо, опровергава твърденията за връзка с военните престъпления, извършени по време на обсадата на Сараево; второ, за преследване на несръбски граждани в БиХ; трето, вземането на заложници от контингента на международните наблюдатели и накрая обвинението за геноцид в Сребреница. На този принцип Караджич призовава и свидетелите си.

        Първият е полковник Андрей Демуренко, руснак, оглавяващ частите на ЮНПРОФОР, локализирани в Сараево през 1995 г. Показанията на ген. Демуренко контрират пряко хипотезата на обвинението, че именно армията на босненските сърби ( зад която стои заповед на Караджич)  изстрелва снаряди в посока центъра на пазара в Сараево, при което загиват 43-а цивилни граждани, а 75 са ранени. Според Демуренко инцидентът е в резултат на терористична акция, и може да бъде приписан на която и да е друга въоръжена единица, която по това време участва в обсадата на града.

            Един от призованите свидетели на защитата през 2014 година е самият Ратко Младич, който е задържан три години по-рано. Първоначално Младич отказва да се появи в съдебната зала, оправдавайки се с влошено здравословно състояние и оспорване легитимността на Международния наказателен трибунал. Когато все пак го прави, той отговаря само на един от отправените към него общо шест въпроса, формулирани лично от Караджич. Те са свързани с обвинението в геноцид за Сребреница, обсадата на Сараево и етнически прочиствания. Младич потвърждава единствено самоличността си и поста, който е заемал в Република Сръбска. И двамата демонстрират уважение, обръщайки се учтиво един към друг с "г-н Генерал" и "г-н Президент".

            Бившият министър на вътрешните работи на Република Сръбска Томислав Ковач е друг ключов свидетел в полза на ответника Караджич. При многократните си срещи с него малко преди и малко след Сребреница Ковач потвърждава, че подсъдимият не е знаел за масовите убийства на пленници от мюсюлмански етнически произход. Аналогични са и свидетелските показания на Миленко Живанович - командир на известния корпус "Дрина", ръководил офанзивата на босненската сръбска армия в Сребреница от юли 1995 г. Живанович отрича и съществуването на какъвто и да е общ координиран план, целящ прогонването и убийствата на етнически мюсюлани.

            Друг свидетел на защитата Йован (Джон) Заметица - бивш съветник на Караджич, избира доста екстравагантен начин да свидетелства в негова полза, отричайки директното му влияние върху силите за сигурност на Република Сръбска. Заметица се обръща демонстративно към обвиняемия в съдебната зала, наричайки го "слаб президент", който не успява да спечели авторитет и наложи влияние нито върху жена си и дъщеря си, а още по-малко върху армията, полицията и парламента на Република Сръбска.

            В двусмислените от гледна точка на отзвука, който имат върху съдбата на Караджич, свидетелски показания на Воислав Шешел - лидер на Сръбската радикална партия, се отрича връзката между партията на Караджич и плана за създаване на "Велика Сърбия". Последният, ако изобщо е съществувал, е бил поддържан единствено и само от радикалите на Шешел, което той никога не отрича и дори декларира с нескрита гордост и  доза агресия.

            Сред свидетелите на бившия президент на Република Сръбска са и двама, вече осъдени на доживотен затвор от Трибунала, сръбски военни лидери - генерал Здравко Толимир ( смятан за дясната ръка на Ратко Младич) и полковник Любиша Беара (началник на сигурността към Главния щаб на Въоръжените сили на Република Сръбска).

         Заключителните пледоарии по делото на Радован Караджич са произнесени през октомври 2014 г. Във финалната си реч прокурорът Алън Тийгър нарича Караджич около 40 пъти лъжец и престъпник, отговорен за етническото прочистване на несръбското население в Босна и за тероризирането на гражданите на Сараево в периода 1992-1995 г., заставени да живеят в продължение на три години при нечовешки условия, използвани като залог за договорки в предстоящите мирни преговори. Наказанието за което обвинението категорично настоява, е доживотна присъда.

          Заключителната реч на Караджич започва с пледиране за "невинност" по всички обвинения. Той разполага с изключително кратки срокове  за подготовка.  Опитите му да ги удължи не се увенчават с особен успех. За сравнение  в предходен аналогичен по комплицираност казус, защитата на бившите лидери на Херцег-Босна разполага с девет месеца, за да подготви заключителните си аргументи, при това поделени между екип, състоящ се от шестимата обвиняеми, техните адвокати и множество асистенти. Караджич е сам и трябва за около 6-7 месеца да прехвърли 48 000 страници стенограми от изслушванията, да се запознае внимателно с около 11 000 веществени доказателства ( документи), 2 300 доказани факти и свидетелските показания на 600 души. По своя мащаб делото е безпрецедентно, за което признава и самият главен съдия О-Гон Куон.

            В крайна сметка на Караджич са отпуснати 10 часа за финални аргументи. Той държи относително кратка реч, която прилича по-скоро на лекция по история.  Обвинява прокурорите в лъжа и се заема с доказване на основната си защитна теза, а именно че не е знаел за убийството на 8 000  мюсюлмани - мъже и момчета в Сребреница. Макар и от самото начало да е наясно, че това е трудна задача, защитата все пак отстоява твърдението до край и го подкрепя с показанията на общо 28 свидетели.

            Според защитата прокуратурата не успява да докаже убедително основното си твърдение за съществуването на геноцидно намерение спрямо една определена етническа група. Всички действия на босненските сърби са били в отговор на атаките от страна на мюсюлманите и с цел самозащита.

        В крайна сметка "истината" остава в ръцете на съдийския състав. До произнасяне на окончателната присъда от този момент нататък изминават две години.

Присъдата

         Бившият политически лидер на босненските сърби Радован Караджич е признат за виновен в геноцид и още по девет от общо единадесетте обвинителни пункта през 2016 г. Осъден е на 40 години затвор, при все че прокуратурата настоява за доживотен. Само по едно от обвиненията е оправдан, тъй като съдът преценява, че няма достатъчно доказателства за организацията и участието му в геноцид в седем други босненски общини - Братунац, Приедор, Власеница, Зворник, Сански мост, Фоча, Ключ.

           Самата присъда е във внушителен обем - 2590 страници, подробно описващи, параграф по параграф връзката на обвиняемия с конкретиката на престъпленията.

           Съдия О-Гон Куон признава Караджич за виновен в геноцид за Сребреница и за ръководител на "план за унищожаване на мюсюлманското население" от юли 1995 г. В цитиран между него и съветникa му Мирослав Деронич разговор, Караджич нарича затворниците "стока", която трябва да бъде задържана. По думите на съдия О-Гон Куон:  "Ден по-късно Деронич говори за убийствата на мъжете, което показва, че по това време вече е взето решение. Този модел доказва, че Караджич е в съгласие с плана на убийствата".

        Лидерът на босненските сърби е признат също за съучастник в съвместно престъпно деяние, свързано с тероризирането на цивилното население в Сараево по време на обсадата на града през периода 1992-1995 г. "Като върховен командир на босненската сръбска армия Караджич одобрява военните действия - артилерийските и снайперистките атаки, които удължават обсадата и довеждат до смъртта на хиляди хора", твърди О-Гон Куон.

           Освен това съдът констатира истинността на твърдението, че в отделни случаи бошняците са откривали първи огън по части на миротворците от ООН, прехвърляйки вината за това върху сърбите. Но, по преценката на съдийския състав подобни инциденти са рядкост и не подлагат на съмнение факта, че силите на босненските сърби са главните виновници за престъпления срещу човечеството, извършени в Сараево.

        Караджич  е признат за виновен и по обвинението за престъпления срещу човечеството и нарушаване законите и обичаите на войната в 20 босненски общини по време на конфликта, както и за унищожаването, депортирането и принудителното изселвана на техните жители.

          Също така е отговорен и за задържането на миротворци от ООН като заложници по време на конфликта. Съдията потвърждава, че Караджич е "движещата сила зад идеята за вземане на заложници" от контингента на мироопазващите сили, завързвайки пленниците на стратегически места/цели, за да се възпрепятстват въздушните удари на НАТО. [7]  Оправдан е по точка 2 от обвинението в геноцид в други части на Босна и Херцеговина.

            Присъдата  на Караджич е най-сериозната до този момент, издадена от съд в Европа след Нюрнбергския процес, за престъпления срещу човечеството. На практика дадените 40 години след приспадане на вече излежаното в ареста време означава около 19 години затвор. За 70-годишния към онзи момент Радован Караджич това означава доживотна присъда.
            Той не се примирява и обжалва.  В жалбата си от 238 страници Караджич посочва 48 "съществени  процедурни грешки на съдебния състав". Поставя под съмнение международната правна система като цяло, критикувайки нейната силна политизираност и двойни стандарти. Официален Белград квалифицира съдебното решение като „избирателно” правосъдие. По думите на сръбския правосъден министър Никола Селакович  „всяко правосъдие, което води до осъждането на един човек за престъпления, които са извършени от всички, е избирателно”. Жертвите на войната квалифицират присъдата от 40 години, като "прекалено малка". За САЩ и Европа тя събужда спомени от Втората световна война и усещането, че трябва да се търси отговорност от виновниците.  Въпреки разнопосочните оценки присъдата на Караджич е най-важната от 80-те, произнесени дотогава от Трибунала. Той е първият високопоставен сръбски лидер, признат за виновен по обвинение в геноцид.  

Послеслов    

       В края на април 2018 г. делото на Караджич влезе в дневния ред на Международния остатъчен механизъм (МОМ), създаден за да довърши делата на Международния наказателен  трибунал за бивша Югославия. Прокурорът Катрина Густафсон пледира за промяна на присъдатав доживотен затвор. От своя страна адвокатите на Караджич внесоха иск за анулиране на присъдата и повтаряне на целия процес където ще се опитат да докажат, че обвиняемият няма връзка с клането на около 8000 мюсюлмански мъже и момчета в Сребреница,което от своя страна би намалило значително присъдата му. Политическият процес продължава, а залогът - картата за европейското членство на Сърбия и страните от Западните Балкани отново е поставена на масата. Нека раздаването да започне СЕГА!

Използвана литература:        

[1] http://www.balkaninsight.com/en/article/karadzic-s-lawyer-gets-1-000-dollars-a-day-05-20-2016

[2] Холбрук, Р. Да спреш една война. София: Весела Люцканова, 2001, стр.241.

[3] Simons, M. Study Backs Bosnian Serb’s Claim of Immunity. New York Times, 2009.

[4]https://slobodnadalmacija.hr/novosti/svijet/clanak/id/15115/karadzic-svirao-gusle-u-ludoj-kuci-pa-na-zidu-vidio-svoju-i-mladicevu-sliku.

[5]  Ваксберг, Т. Милошевич и Трибуналът.Личен поглед към един незвършен процес. София: Сиела, 2006, стр. 368

[6]  http://www.balkaninsight.com/en/article/karadzic-trial-goal-of-dividing-bosnia

[7]  http://www.icty.org/x/cases/karadzic/tjug/en/160324_judgement_summary.pdf

***

Откъс от книгата на Ангелина Марковска и Филип Узунов " Войните в бивша Югославия ( 1992-1999 г.) и Хагският трибунал", Университетско издателство ВТУ "Св.Св.Кирил и Методий", 2018г.